(откъс)
„Чиму“ прилича отвън на всяко друго заведение, но веднага щом влезеш, разбираш, че си в педерастки бар.
Поръчах си пиене на бара и се огледах наоколо. Трима мексикански педали си въртяха задниците пред джубокса. Един от тях с изразителни жестове на танцуващ жрец се завъртя около мястото, където бях седнал и ме помоли за цигара. Имаше нещо архаично в заучените движения, някаква извратена животинска грация, едновременно отблъскваща и красива. Виждах го как се движи в светлината на жертвени огньове, с двусмислени жестове чезнещи в тъмнината. Содомията е стара като човешкия род. Един от педалите седеше в сепарето до джубокса, съвършено неподвижен, с тъпо животинско спокойствие. Обърнах се, за да огледам по-добре момчето, което се беше приближило. Хубавичък. „Por que triste?“ Попитах. („Защо тъжен?“) Не казах нищо оригинално, но не бях дошъл да разговарям.
Момчето се усмихна, показвайки тъмночервените си Венци и редки зъби. То сви рамене и каза нещо от рода, че не бил тъжен или не съвсем. Огледах помещението.
„Vamonos a otro lugar.“ Казах: „Хайде идем някъде другаде.“
Момчето кимна. Повървяхме по улицата до един денонощен ресторант и седнахме в едно сепаре. Момчето плъзна ръка по крака ми под масата. Почувствах възбуда и присвиване в стомаха. Глътнах наведнъж кафето си и зачаках нетърпеливо, докато то довърши бирата и изпуши цигарата си.
Момчето имаше предвид някакъв хотел. Бутнах пет песос през решетката. Някакъв дядка отключи вратата на стаята и захвърли скъсана кърпа на стола. „Llevas pistola?“ – („Носиш пистолет?“) – попита момчето. Беше забелязало пистолета ми. Потвърдих.
Сгънах панталона си и го оставих на. стола, поставяйки пистолета върху него. Захвърлих ризата и гащите върху пистолета. Приседнах гол на ръба на леглото и започнах да наблюдавам как момчето се съблича. То сгъна грижливо изтъркания син костюм. Съблече ризата си и я постави върху сакото на облегалката на стола. Кожата му беше нежна, с цвят на бакър. Събу гащите си, обърна се и ми се усмихна. После се приближи и седна до мен на леглото. Прокарах бавно едната си ръка по гърба му, следвайки с другата извивката на гърдите до плоския кафяв корем. Момчето се усмихна и се отпусна върху леглото.
По-късно изпушихме една цигара, като рамената ни се допираха под завивката. Момчето каза, че трябва да си тръгва. И двамата се облякохме. Чудех се дали очаква да му дам пари. Реших, че не. Навън се разделихме на ъгъла, стискайки си ръцете.
* * *
След известно време, в същия бар, попаднах на едно момче на име Анхело. Срещахме се с Анхело около две години. Когато се друсах, с месеци не го виждах, но когато спирах, винаги попадах на него някъде по улицата. В Мексико желанията ти се сбъдват като на сън. Когато искаш да видиш някого, той се появява.
Веднъж си търсех момче, бях изморен и седнах на една каменна пейка В Аламеда. Усещах гладкия камък през панталона си и болката в слабините като зъбобол, една лека болка, различна от всяка друга. Седейки там, гледайки към парка, изведнъж се почувствах спокоен и щастлив, сроден с града и знаех, че тази вечер ще си осигуря момче. Осигурих си.
Анхело имаше ориенталско лице, като японец, с изключение на бакърения оттенък на кожата. Той не беше обратяга и аз му давах пари; винаги една и съща сума – двадесет песос. Понякога нямах толкова и той казваше: „No importa“ („Няма значение“). Всеки път, когато прекарваше нощта с мен, настояваше да почисти апартамента след това.
Веднъж свързал се с Анхело, спрях да ходя в „Чиму“. В Мексико или в Щатите, педерастките барове ми действаха кофти.
* * *
Когато ти кажат: „Manãana“, разбирай: „Чакай, докато знаменията станат добри“. Когато ти е крайно необходимо да намериш дрога и обикаляш насам-натам, навъртайки се около непознати, или ще те оберат, или ще си имаш разправии с ченгетата. Но ако почакаш, дрогата сама ще дойде при теб, щом я искаш.
Бях в Мексико сити от няколко месеца. Един ден отидох да се видя с адвоката, кой то бях наел да ми осигури разрешително за престой и работа. Пред офиса висеше дрипав мъж на средна възраст.
„Още не е дошъл“ – каза мъжът. Загледах се в него. Без съмнение беше стара дрога. И знаех, че и той не се съмняваше в мен.
Чакахме, разговаряйки, докато адвокатът дойде. Дрогаджията беше тук, за да продаде някакви религиозни медальони. Адвокатът беше поръчал да му донесе в кантората една дузина. След като се видяхме с адвоката, поканих наркомана на вечеря и отидохме в ресторант „Сан Хуан Летран“.
Той ме запита за моя живот и аз му го разказах. Повдигна ревера на сакото си и ми показа спринцовката си, скрита отзад.
„Дрогирам се от 28 години“ – каза той. „Искаш ли да си купиш?“
* * *
В Мексико сити има само един бутач на дрога и това е Лупита. В бизнеса е от двадесет години. Лупита тръгна от един грам бял прах и от него изгради целия монопол върху наркобизнеса в Мексико Сити. Тежала е триста паун да и започнала да се дрогира, за да отслабне, но само лицето ѝ изтъняло. Почти всеки месец тя си купува нов любовник, подарява му ризи, костюми, ръчни часовници и когато му се насити, го изритва.
Лупи та бута по нещо, за да работи спокойно, сякаш държи бакалница. Не ѝ дреме от слухари, защото всяко ченге в района знае, че Лупи та продава наркотици. Тя държи спринцовките в чаши за алкохол, така че дрогите могат да си бият едно на място и да излязат чисти. Когато на ченгето му се пие една бърза бира, отива при Лупита и чака с надеждата, че ще излезе някой с пакетче. За десет песос (1.25 $) куката го пуска да си върви. За двайсет песос му връща пакетчето. От време на време, някои се опитват да пласират по-добра стока за по-малко пари, но не се задържат дълго. Лупита има стандартно предложение: десет безплатни пакетчета за всеки, който ѝ изтропа за друг пласьор в района. Тогава Лупита се обажда на някой от своите приятели от отдела за борба с наркотиците и другият е разорен.
Продава и крадени стоки. Ако някой направи добър удар, тя пуска слухарите си, за да открие кой е бил. Крадците се съгласяват с нейната цена или тя подсвирва на ченгетата. Лупита знае всичко, което става сред утайката на Мексико Сити. Тя си седи там като някаква ацтекска богиня, бутайки пакетчета като подаяние.
Лупита продава своя стъф в пакетчета. Уж – за хероин. А всъщност – пантопон, примесен с лактоза и някой друг боклук, приличащ на пясък, който остава неразтворим в лъжичката, след като си го загрял.
Започнах да купувам пакетчета от Лупита чрез Айк, стария дрогаджия, който бях срещнал в кантората на адвоката. Бях се откъснал от наркотика от три месеца. Трябваха ми три дни, за да се върна към него.
Един закоравял наркоман може да се задържи далеч от дрогата десет години и да привикне отново за по-малко от седмица, докато някой, който никога не се е друсал, трябва да си удря по две на ден в продължение на два месеца, за да придобие някакъв навик. Аз, например, си удрях всеки ден, четири месеца подред, докато усетя зависимостта. Можеш да изброиш симптомите на една наркотична болест, но усещането е различно от всяко друго усещане и не можеш да го изразиш с думи. Допреди моето повторно привикване, не бях изпитал това болезнено чувство на зависимостта.
Защо опитният наркоман свиква по-бързо, отколкото новака, особено след като е бил чист години наред? Не мога да приема теорията, че през цялото това време, дрогата те дебне в тялото ти – че се крие в гръбначния мозък – и не съм съгласен с каквито и да е психологически обяснения. Мисля, че друсането води до хронични изменения в клетките. Веднъж станал наркоман, завинаги си оставаш. Може да спреш дрогата, но никога не си вън след първото привикване.
Когато жена ми разбра, че бях започнал отново да привиквам, тя направи нещо, което не беше правила никога досега. Два дни, след като се бях свързал със стария Айк, започнах да си приготвям доза. Жена ми грабна лъжичката и изсипа стъфа на пода. Шамаросах я два пъти през лицето и тя се хвърли на леглото, ридаейки. После се обърна и ми каза: „Изобщо ли не искаш да направиш нещо? Знаеш ли колко ти е скучно, когато си зависим? В кома си. Добре, прави каквото щеш. Между другото, предполагам, че си скътал нещичко.“
Действително бях скътал.
Пакетчетата на Лупита струваха по петнайсет песос едното – около два долара. Те са наполовина по-слаби от двудоларовите щатски капсули. Ако изобщо си зависим, ще са ти нужни само две пакетчета да се оправиш. За да се почувстваш наистина тъпкан, ще ти трябват четири. Мислех, че това е безумна цена, като се има предвид, че в Мексико всичко друго е по-евтино, очаквах и евтина дрога. А ето, че плащах повече за стъф от по-лошо качество. Айк ми каза: „Тя е принудена да ги качва толкова, защото отделя и за ченгетата.“ И тогава попитах Айк: „Как стои въпроса с рецептите?“
Той ми каза, че лекарите имали право да предписват само морфин в разтвор. В една рецепта беше разрешено да предписват най-много петнайсет сантиграма, или около две и половина зрънца. Изчислих, че ще ми излезе много по-евтино, отколкото при Лупита и тръгнахме по лекари. Набелязахме си няколко, които биха написали рецепта за пет песос и още петима, които биха се наели да я изпълнят.
Количеството от една рецепта е достатъчно за един ден, ако подтискаш желанието си. Кофти е, че рецептите по-лесно се пишат, отколкото се изпълняват, и е трудно да намериш аптека, в която аптекарят няма да ти свие стъфа и вместо това да ти пробута дестилирана вода. Или пък да ти налее в шишенцето каквото му попадне от лавицата, вместо морфин. Давал съм рецепти, срещу които съм получавал неразтворима пудра. Рискувайки с такъв боклук бих могъл да се самоубия.
Мексиканските лекари не са като Щатските. Не ти се правят на професионалисти. Лекар, който е навит да ти предпише нещо, ще го направи без да е нужно да го баламосваш. В Мексико сити има толкова много лекари, че повечето от тях трудно си изкарват хляба. Познавам такива, които биха умрели от глад, ако не пишеха рецепти за морфин. Те нямат клиентела, освен ако не броим наркоманите за такива.
Поддържах зависимостта на Айк толкова добре, колкото и моята и това струваше пари. Попитах Айк дали е възможно да се пласира дрога в Мексико сити. Каза ми, че е невъзможно.
„Няма да издържиш и седмица. Сигурно ще намериш много клиенти, които биха платили петнайсет песос за една доза добър морфин, като онзи, който вземахме с рецептите. Но първият път, в който се събудят болни, без пари, ще отидат право при Лупита и ще те издадат за няколко пакетчета. Или, ако ченгетата ги хванат, веднага ще се раздрънкат. Някои от тях без дори да ги питат. Веднага ще се примолят: „Пусни ме и ще ти кажа един, който бута дрога.“ И така, ченгетата ги пращат да си купят дрогата с белязани банкноти и тогава е свършено с теб. Майката ти се е ебала. Влизаш за осем години зад решетките като пласьор и не може да излезеш под гаранция.
Идват при мен: „Айк, знаем, че ползваш рецепти. Ето ти петдесет песос. Намери ми една.“ Понякога ти предлагат хубави часовници или костюми. Викам им, че са ми свършили. Иначе няма да изкарам повече от седмица.“
„Не можеш ли да намериш поне пет или шест свестни клиенти?“ „Познавам всеки, който се боцка в Мексико сити. И не бих се доверил на нито един. На нито един.“
* * *
Отначало ни изпълняваха рецептите без проблеми. Но след първите седмици се натрупаха толкова рецепти по аптеките, че започнаха да ни изритват. По всичко личеше, че ще трябва да се върнем при Лупита. Веднъж или два пъти, когато оставахме на сухо, бяхме принудени да купим от нея. От качествения морфин на аптеките, влечението ни се усили и сега ни трябваха най-малко две пакетчета от по петнайсет песос от Лупита, за да се оправим. Трийсет песос за една доза беше много повече от онова, което бих си позволил да платя. Трябваше или да се откажа, или да го намаля така, че да ми стигат две пакетчета на Лупита за целия ден, или да си намеря друг източник за снабдяване.
Един от лекарите предложи на Лик да се обърне към правителството за разрешение. Лик ми обясни, че Мексиканското правителство издавало разрешение на боцкарите за определено количество морфин на месец по цени на едро. Лекарят за сто песос би могъл да пусне такава молба за Айк. Казах му: „Върви и действай“ и му дадох парите. Не очаквах, че ще излезе нещо, но ето че излезе. Десет дни по-късно, той получи правителствено разрешение да купува петнайсет грама морфин всеки месец. Разрешението трябваше да се подпише от неговия лекуващ лекар и от главния лекар на Министерството на здравето. Чак след това можеше да го занесе в аптеката и да му го изпълнят.
Цената беше около два долара за грам. Помня първия път, когато се върна. Цяла кутия, пълна с кубчета морфин. Мечтата на наркомана. Никога преди това не бях виждал толкова много морфин на едно място. Дадох му парите и си поделихме дрогата. Седем грама на месец ми осигуряваха по три зърна на ден, което беше повече, отколкото съм имал в Щатите. И така, сдобих се с голямо количество бял прах за трийсет долара на месец, което не беше нищо, в сравнение с тристате, които давах в Щатите.
* * *
През цялото това време в Мексико сити не се запознах с други наркомани. Повечето от тях си осигуряват пари за дрога, крадейки. Винаги са под око. Всички са доносници. Не може да им се вярва за цената на едно пакетче. Нищо добро не излиза от контакти с подобни типове.
Айк не крадеше. Той изкарваше, продавайки гривни и медальони, които приличаха на сребърни. Трябваше да се пази от своите клиенти, защото след няколко часа фалшивото сребро почерняваше. Веднъж или два пъти беше арестуван и обвинен в измама, но аз винаги го измъквах. Казах му да си намери някакво съвсем законно занимание и той започна да продава разпятия.
В Щатите Айк бил рекламен агент и твърди, че печелел по сто долара на ден в Чикаго от рекламата на някакъв еластичен куфар, който натъпквал с костюми. Стените на куфара били много еластични. Всичките пари отишли за кокаин и морфин.
Но Айк не би и могъл да краде в Мексико. Той знаеше, че дори и най-добрите крадци прекарват по-голяма част от живота си в кафеза. В Мексико известните крадци се изпращат в наказателната колония в Трес Мариас без присъда. Там няма крадци от средна ръка, които си изкарват прехраната с кражби, каквито можеш да срещнеш в Щатите. Там има само големи играчи с политически връзки и разни дребни риби, които прекарват половината от живота си в затвора. Големите играчи са обикновено полицейски шефове или други високопоставени лица. Така стояха нещата в Мексико, а Айк нямаше връзки, за да играе.
От време на време виждах един дрогаджия, един мургав тип от Юкатеан, който Айк наричаше „Черното копеле“. И Черното копеле изработваше разпятия. Той наистина беше крайно религиозен и всяка година отиваше на поклонение пред Чалма, извървявайки последната четвърт миля на колене по скалите с двама души, които го придържаха. След това се боцкаше през цялата година.
Богородицата на Чалма е нещо като света покровителка на дрогаджиите и дребните джебчии, защото всички клиенти на Лупита ходеха на поклонение там веднъж годишно. Черното копеле наемаше стаичка в църквата и продаваше пакетчета с дрога, жестоко примесена с лактоза.
От време на време се случваше да виждам наоколо Черното копеле и научих от Айк много негови истории. Айк мразеше Черното копеле така, както само един дрогаджия може да мрази друг дрогаджия. „Черното копеле ни изтропа на онази аптека. Отишъл там и казал, че аз съм го изпратил. Сега аптекарят не иска вече да ми изпълнява рецептите“.
Така се влачех месец след месец. В края на месеца винаги закъсвахме и трябваше да изпълняваме по няколко рецепти. Винаги имах чувството за несигурност, когато оставах без дрога и седемте грама, които си скътвах винаги ми вдъхваха приятното чувство на сигурност.
Веднъж Айк изкара петнайсет дни в градския затвор, на който викаха Кармен, заради скитничеството. Бях закъсал, не можех да му платя гаранцията и минаха три дни, докато успея да го видя. Беше се смалил, костите на лицето му се очертаваха, кафявите му очи блестяха от болка. В устата си имах парче опиум, увито в целофан. Изплюх опиума в парче портокал и го подадох на Айк. След двайсетина минути беше натъпкан.
Огледах се и забелязах дрогаджиите, които образуваха една отделна група, също както и педерастите, които позираха и крещяха в единия ъгъл на двора. Дрогаджиите, събрани всички заедно, разговаряха и правеха с ръка жеста на боцкането.
Всички наркомани носят шапки, ако изобщо имат такива. Всички си приличат, сякаш носят еднакви костюми, по някакъв странен начин, който не може да се опише. Дрогата ги беше белязала със своето незаличимо клеймо.
Айк ми каза, че затворниците често крадели панталоните на новодошлите. „Такива въшльовци са докарали тук.“ Видях няколко души да се разхождат по долни гащи. Комендантът хващал съпругите и близките на затворниците да им носят бял прах и ги обрулвал до шушка.
Той хванал една жена, която носела пакетче на съпруга си, но тя имала само пет песос. Тогава взел роклята ѝ, продал я за петнайсет песос, а тя се прибрала в къщи, загърната в старо въшливо одеало.
Мястото гъмжеше от доносници. Айк не смееше да държи в себе си опиума, който му носех, от страх, че другите затворници ще му го вземат или ще го издадат на коменданта.
* * *
Свикнах да стоя в къщи боцкайки се три или четири пъти на ден. За да се занимавам с нещо се записах в Мексико сити колидж. Студентите ми се сториха твърде жалки, но после спрях да гледам на тях така сериозно.
Ако обърнеш поглед назад към годината прекарана с дрога ще ти се стори, че е минала като миг. Ще си спомниш само периодите, в които си бил болен. Помниш първите няколко боцкания и тези, когато си бил сериозно болен.
(Даже и в Мексико има дни, в които всичко ти върви наопаки. Аптеката е затворена, твоето момче не е под ръка, лекарят е извън града на някаква фиеста и ти не можеш да се снабдиш.)
Краят на месеца. Бях без дрога и се чувствах зле. Чаках Стария Айк да се появи с морфинова рецепта. Дрогаджията прекарва половината, си живот в чакане. В къщи имах котка, за която се грижехме – една грозновата, сива котка. Вдигнах животното и го задържах в скута си, галейки го. Когато се опита да скочи долу, аз го притиснах към себе си. Котката започна да мяука, търсейки начин да избяга.
Наведох се, за да докосна студения котешки нос със своя и котката ме издраска по лицето. Беше едва забележима драскотина и даже не кървеше. Но на мен толкова ми трябваше. С едната си ръка, опъната напред, държах котката, а със свободната я удрях по муцуната. Котката изсъска, одра ме и опръска с пикня панталона ми. Продължих да бия котката с ръце, целите в кръв от драскотините. Животното се изплъзна на свобода и избяга в килера, откъдето чух, че стене и скимти от ужас.
„Сега ще свърша с теб, копеле“ – казах, вдигайки един тежък, боядисан бастун. По лицето ми се стичаше пот. Треперех от възбуда. Облизах устните си и тръгнах към килера, готов да парирам всеки опит за бягство.
Тогава се намеси жена ми и аз оставих бастуна. Котката се измъкна от килера и избяга надолу по стълбите.
* * *
Айк ми донесе кокаин, веднага щом успя да купи. В Мексико трудно се намира кокаин. Никога преди не бях използвал добър кокаин. Кокаинът е чиста работа. Издига те право нагоре, едно машинално издигане, което едва усещаш и започва да те напуска. Не знам друго средство, което те издига така, както кокаинът, но чувството трае само десетина минути. Тогава искаш още една доза. Когато си удариш кока, удряш още малко морфин, за да уравновесиш ефекта от коката и да избегнеш неприятните последици. Без морфин, коката те прави твърде нервен, морфинът е противоотрова срещу прекалена доза. С коката няма шега, няма разлика между нормална и токсична доза. Няколко пъти съм вземал повечко и всичко ставаше черно, сърцето ми започваше да прескача. За щастие, винаги съм имал много морфин под ръка и една доза ме оправяше веднага.
Дрогата е биологична необходимост, когато свикнеш с нея – една невидима уста. Когато вземеш доза дрога ти си удовлетворен така, както ако си изял вкусно ястие. Но, използвайки кока, имаш нужда от друга доза веднага, щом ефекта отмине. Ако имаш кока в къщи, няма да ходиш на кино, нито ще си подадеш носа навън, докато не я свършиш. Една доза предизвиква незабавно желание за още една, за да останеш на върха. Но ако спреш да използваш кокаин, бързо го забравяш. С кока не се свиква.
Дрогата отслабва секса. Стремежът към сексуално общуване и сексът имат един и същ източник, така че когато съм на хероин или морфин ставам необщителен. Ако някой иска да разговаряме, О.К. Но нямам желание за запознанства. Когато съм спрял дрогата, често се впускам в невъздържани контакти и говоря на всеки, който е готов да ме слуша.
Дрогата ти взема всичко и нищо не ти дава, освен сигурност срещу болестта на дрогата. Много често виждах ясно до къде съм я докарал и решавах да се лекувам. Когато имаш дрога в изобилие, спирането ти изглежда лесно. Казваш си: „Нищо не ми дават инжекциите. Мога да спра.“ Но когато болестта те събори, картината изглежда друга.
Когато около година и нещо в Мексико сити бях вътре в дрогата, два пъти започвах лечение. Опитах се да намаля инжекциите, опитах Китайско лечение, но нищо не помогна.
След Китайското фиаско приготвих няколко пакетчета и ги дадох на жена ми да ги скрие и да ми ги отпуска по график. Айк ми помогна за пакетчетата, но не беше точен в графика си. В началото планът му беше натоварен и свършваше без постепенно намаление. Така че, аз си направих свой собствен план. За известно време вървях по него, но нямах силна воля. Вземах дрога повече от Айк и правех изключения за екстра дози.
Знаех, че не искам да продължа с дрогата. Ако можех да взема твърдо решение, щях веднъж завинаги да спра. Но когато стигах до момента на отказването, волята ме напускаше. Чувствах се ужасно безпомощен, гледайки как разрушавам всеки свой план и установих, че не мога да контролирам действията си.
* * *
Една априлска сутрин се събудих болен. Лежах, гледайки сенките по белия измазан таван. Спомних си, как много отдавна, лежах на леглото на майка си, наблюдавайки светлините на улицата, движещи се по тавана и надолу по стените. Почувствах остра носталгия по свирката на влака, музиката на пиано, идваща от улицата и пламтящите листа.
Леката форма на наркотичната болест винаги ми носеше магията на детството. „Никога не ме разочарова – мислех си. – Също като инжекцията. Чудя се дали всички наркомани постигат това чудесно състояние.“
Отидох в банята за една доза. Дълго време налучквах вената си. Иглата два пъти се запуши. Кръвта потече надолу по ръката ми. Дрогата се разнесе по тялото ми – инжекция на смъртта. Споменът си отиде. Гледах как кръвта се стича от лакътя към китката. Изпитах внезапно съжаление към измъчените вени и плът. Нежно изтрих кръвта от ръката си.
„Ще се откажа“ – казах на висок глас.
Приготвих си разтвор от опиум и казах на Айк да не се мярка няколко дни. Той каза: „Надявам се да успееш, момче. Надявам се да се измъкнеш. Да пукна, ако не го искам.“
За четирийсе и осем часа остатъкът от морфин в тялото ми се изпари. Разтворът малко ми помогна. Изпих два нембутала и спах няколко часа. Когато се събудих, дрехите ми бяха мокри от пот. Очите ми се навлажняваха и смъдяха. Тялото ми пареше и ме сърбеше. Гърчех се в леглото, извивайки гръб и протягайки ръце и крака. Свих колената си, стискайки ръце между бедрата. Стягането на ръцете ми дръпна чувствителния спусък на трескавия оргазъм на болестта на дрогата. Станах и смених бельото си.
В бутилката беше останал малко опиум. Изпих го, излязох и купих четири флакона кодеин. Изпих кодеина с горещ чай и се почувствах малко по-добре.
Айк ми каза: „Прекалено бързо се опитваш да го откажеш. Дай да ти направя един разтвор.“ Чувах го от кухнята как си тананика над сместа: „Малко канела да не повръща… малко градински чай за срането… малко карамфил за пречистване на кръвта…“
Никога не бях опитвал нещо толкова гадно, но разтвора подобри състоянието ми, така че се чувствах малко по-добре. Подобрението не дойде от опиума, а от въздържането. Дрогата е присаждане на смърт, която държи тялото ти в постоянно напрежение. Когато дрогаджията се откаже от света, напрегнатостта продължава. Дрогаджията долавя своите вътрешни процеси с изострена чувствителност в болезнена степен, а перисталтиката и секрецията протичат буйно. Дрогаджията е предразположен към емоционалните ексцесии на детето и пубера, без значение от истинската му възраст.
На третия ден след вземането на сместа започнах да къркам. Никога преди това не съм бил способен да пия алкохол, когато се друсах или бях болен. Но да поемаш опиум е различно от това да си биеш хероин. Опиумът и алкохолът могат да се смесват.
Първо започнах да пия от пет следобед. След седмица започнах да пия от осем сутринта, бях пиян през целия ден и през нощта, и се събуждах пиян на следващата сутрин.
Всяка сутрин, когато се събуждах, поливах малко бензидрин, синицин и парче опиум с кафе и доза текила. После отново лягах и се опитвах да си спомня предишната нощ и вчерашния ден. Често нещо ми се губеше след пладне. Понякога се събуждаш от сън и си мислиш: „Благодаря ти Боже, че наистина не го направих!“ Възстановяваш периодите на временна амнезия и си мислиш: „Боже, наистина ли го направих?“ Границата между говорене и мислене е изтрита. Казал ли си го или само си го мислил?
Състоянието ми значително се влоши след десетина дена лечение. Дрехите ми бяха оцапани и втвърдени от пиенето, което разливах навсякъде около себе си. Изобщо не се къпех. Бях отслабнал, ръцете ми трепереха, постоянно разливах нещо, блъсках се в столовете и падах. Но сякаш имах неограничен запас от енергия и издържах на пиене, което никога преди не съм могъл. Изливах емоциите си навсякъде. Бях невъздържано общителен и можех да говоря на всеки, когото успявах да хвана натясно. Натрапвах отвратителни интимни тайни на абсолютно непознати хора. Няколко пъти направих най-груби сексуални предложения, за които не съм получил и намек за взаимност.
През тези дни Айк беше наблизо. „Радвам се да те видя, че се изправяш, Бил. Да пукна, ако не го мисля. Но, ако се почувстваш твърде болен и започнеш да повръщаш – ето ти пет сантиграма морфин.
Айк не одобряваше моето пиене. „Пропиваш се, Бил. Пропиваш се и откачаш. Изглеждаш ужасно. Имаш ужасен вид. По-добре да се върнеш към дрогата, отколкото да се напиваш по този начин.“
* * *
Бях в една евтина кръчма на Долорес стрийт в Мексико сити. Пиех от две седмици. Седях в сепаре с трима мексиканци и пиех текила. Мексиканците бях сравнително добре облечени. Единия от тях говореше английски. Набит, на средна възраст, мексиканец с тъжно, сладникаво лице, пееше и свиреше на китара. Той седеше на стол в края на сепарето. Бях радостен, че пеенето правеше разговора невъзможен.
Влязоха пет ченгета. Сигурно се бях уплашил, защото измъкнах оръжието и кобура от колана си и ги пуснах под масата, заедно с парчето опиум, което бях скътал набързо в кутията с цигари. Ченгетата удариха по една бира и се изнесоха.
Когато потърсих под масата, пистолета беше изчезнал, само кобура беше там.
Седях в друг бар с мексиканеца, който говореше английски. Певецът и другите двама мексиканци си бяха отишли. Мястото беше обляно в бледожълта светлина. Някаква препарирана глава на бик, която изглеждаше мухлясала, висеше над махагоновия бар, закована върху подложка. Картини със тореадори, някои с автограф, красяха стените. Върху матираното стъкло на двукрилата врата беше изгравирана думата „Saloon“. Усетих се, че препрочитам думата „Saloon“ отново и отново. Имах чувството, че влизам по средата на разговор.
Прецених по изражението на другия, че бях стигнал до средата на изречението, но не знаех какво бях казал или какво имах намерение да кажа и за какво въобще говорехме. Помислих, че трябва да сме говорили за оръжието. „Вероятно ще се опитам да си го откупя.“ Забелязах, че мъжът държеше в ръката си парчето опиум и го въртеше между пръстите си.
„Значи си мислиш, че приличам на дрогаджия“ – каза той.
Погледнах го. Мъжът имаше слабо лице с високи скули. Очите му бяха сиво-кафяви на цвят, често срещани при мелези между индианската и европейската раса. Носеше светло сив костюм и връзка. Имаше тънки устни, избити надолу. Уста на дрогаджия, със сигурност. Има хора, които приличат на дрогаджии, но не са, както някои хора изглеждат педали, а не са. Това е тип, който ти създава неприятности.
„Отивам да се обадя на ченгетата“ – каза той, тръгвайки към телефона, окачен на една колона.
Издърпах телефонната слушалка от ръката му и го блъснах към бара толкова силно, че той залитна. Усмихна ми се. Зъбите му бяха покрити с кафяв слой. Обърнах се, повиках бармана и му показах парчето опиум. Излязох и хванах такси.
Спомням си, че се върнах в апартамента за друго оръжие – тежкокалибрен револвер. Бях изпаднал в истерия, въпреки че не можех да си спомня точно защо.
Излязох от таксито и тръгнах по улицата към бара. Мъжът се бе облегнал на бара, с неговото сиво сако, опънато по слабия му гръб и рамене. Обърна безизразното си лице към мен.
Казах: „Върви пред мен.“
„Защо, Бил?“ – попита ме.
„Хайде, движи се.“
Извадих тежкия револвер от колана си, вдигайки едновременно петлето и мушнах дулото в стомаха на мъжа. С лявата си ръка, хванах го за ревера на сакото и го бутнах назад към бара. Не ми дойде на ум, че той знае правилно малкото ми име, а и барманът, вероятно, също го знае.
Мъжът беше съвършено спокоен, лицето му бе безизразно, с овладян страх. Видях някой да се приближава откъм дясната ми страна и извъртях наполовина глава. Барманът идваше с едно ченге. Обърнах се, раздразнен от намесата: Мушнах револвера в стомаха на ченгето.
„Кой те кара да се месиш?“ – попитах на английски. Аз не говорех на Солидното или на Ченгето Горила. Говорех на ченгето, постоянен посетител на моите сънища – раздразнен, неузнаваем, тъмен мъж, който се втурваше винаги, когато се канех да се боцкам или да си легна с някое момче.
Барманът сграбчи ръката ми и я изви далече от корема на ченгето. Ченгето флегматично изтегли неговия очукан „45 автоматик“, насочвайки го право в тялото ми. Почувствах студенината на дулото през тънката си, памучна риза. Коремът на ченгето стърчеше. Не го беше глътнал, нито се беше навел. Отпуснах се, държейки оръжието и почувствах как се изплъзва от ръката ми. Полуповдигнах ръце, с жест, че се предавам.
„Добре, добре“ – казах и добавих, – „Bueno.“
Полицаят прибра своя „45“-ти. Барманът се беше опрял на бара, разглеждайки оръжието. Мъжът в сивия костюм стоеше безизразен.
„Esta cargado“, (Зареден е.) – каза барманът, без да вдига очи от оръжието.
Мислех да кажа: „Разбира се, какъв е смисълът от незаредено оръжие?“, но се отказах. Сцената беше нереална, банална, безсмислена, сякаш си бях пробил път в нечий друг сън, пияница, заблудил се на сцената.
И аз бях нереален за останалите, чужденец, от друга страна. Барманът ме погледна с любопитство. Той смутено повдигна рамене с отвращение и пъхна оръжието в колана си. Стаята не беше изпълнена с омраза. Може би щяха да ме мразят ако приличам на тях.
Ченгето ме хвана здраво за ръката. „Vamonos gringo“ – каза той.
Излязох с него. Чувствах се слаб и трудно контролирах краката си. Веднъж се спънах и ченгето ме задържа. Опитах се да му обясня, че понеже нямам пари в себе си, бих могъл да взема на заем „de amigos“ Мозъкът ми беше скован. Смесвах испански с английски и думата „заема“ се изплъзна от устата ми, забутана в някакво чекмедже на съзнанието ми, неотваряно досега, заради алкохола. Ченгето поклати глава. Опитах се още веднъж да му обясня. Внезапно, полицаят спря да върви.
„Andale, gringo“ – каза той, бутвайки ме леко по рамото. Ченгето постоя около минута, гледайки ме, докато се отдалечавах по улицата. Махнах му с ръка. Не ми отговори. Обърна се и тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошъл.
Имах само едно песо. Влязох в една кръчма и си поръчах бира. Нямаха наливна, а една бутилка струваше точно едно песо. В края на бара имаше някаква група млади мексиканци и аз отидох да ги заговоря. Единия ми показа значка на тайните служби. Вероятно фалшива, реших. Във всеки мексикански бар имаше по някое ченге куча марка. Опомних се по едно време да пия текила. Последното нещо, което си спомнях беше острия вкус на лимона, който поглъщах с чашата текила.
На следващата сутрин се събудих в непозната стая. Огледах се. Евтино място. Пет песос. Гардероб, стол, маса. През дръпнатите пердета виждах как хората минават отвън. Сутерен. Някои от дрехите ми бяха натрупани на стола. Сакото и ризата ми лежаха на масата.
Провесих крака от леглото и седнах, опитвайки се да си спомня какво се беше случило след последната чаша текила. Не успях. Станах от леглото и пресметнах загубите от моето имане. „Автоматичната писалка я няма. Тя течеше, между другото… никога не съм имал някоя да не тече… джобното ножче го няма… не съм загубил нито едното, нито другото…“ Започнах да се обличам. Гонеше ме лоша треска. „Имам нужда от няколко бързи бири… може би сега ще сваря Ролинс в къщи.“
Походих доста. Хванах Ролинс пред апартамента му, разхождайки своята норвежка хрътка. Той беше солиден мъж, на моя възраст, с характерни, красиви черти и твърда, черна коса, малко посивяла по слепоочията. Носеше скъпо спортно сако, конопени панталони и яке от шведска кожа. Познавахме се от трийсет години.
Ролинс изслуша моя разказ за предишната вечер. „Ще ти хвръкне някога главата с това оръжие – каза ми. – За какво го носиш? Даже не си знаел по какво ще стреляш. Два пъти се блъсна в дърветата по „Инсурхендес“. Вървеше право срещу една кола. Дръпнах те и ти ми се закани. Оставих те сам да намериш пътя до в къщи и не знам как въобще си успял. На всеки би му дошло до гуша от начина, по който се държиш напоследък. Ако има нещо, с което не бих искал да си имам работа, и нещо, с което, мисля, никой не би искал, това е пияница с оръжие.“
„Прав си, разбира се“ – казах.
„Добре, искам да ти помогна с каквото мога. Но и ти трябва да направиш нещо за себе си – да спреш да пиеш като смок. Изглеждаш ужасно. По-добре помисли как да спечелиш малко пари. Като стана дума за пари, предполагам, че както обикновено си изгърмял.“ Ролинс извади портфейла си. „Ето ти петдесет песос. Това е най-доброто, което мога да направя за теб.“
Купих си пиене за петдесет песос. Около девет часа, същата вечер, привърших парите и се върнах в апартамента. Легнах и се опитах да заспя. Когато затворих очи, видях едно ориенталско лице, на което устните и носа му бяха проядени от някаква болест. Болестта се разпространяваше, превръщайки лицето в слузеста маса, в която очите плуваха мътни като очи на рак! Бавно около тях се очерта ново лице. Низ от лица – йероглифи се кривяха и водеха до мястото, където свършваше човешкия път, където човешкия образ вече не побираше раковидния ужас, израснал в него.
Гледах с любопитство. „Имам делириум тременс“ – помислих си.
Събудих се с нарастващ страх. Лежах, сърцето ми биеше лудо, опитвайки се да открия какво ме беше уплашило. Стори ми се, че чух слаб шум от долния етаж. „Има някой в апартамента“ – казах на глас и веднага разбрах, че има.
Измъкнах своята карабина 30×30 от килера. Ръцете ми трепереха, едва успях да я заредя. Изпуснах няколко патрона на пода, докато мушна два в магазина на карабината. Краката ми се подгъваха. Слязох надолу и светнах всички лампи. Никой. Нищо.
Имах лоша треска и на всичкото отгоре бях болен за дрога. „От колко време не съм се боцкал?“ – попитах се. Не можах да си спомня. Започнах да претърсвам апартамента за дрога. Преди време бях скрил парче опиум в някаква дупка в един от ъглите на стаята. Опиумът се беше плъзнал под паркетни не можах да го стигна. Направих няколко несполучливи опита да го извадя.
„Този път ще го стигна“ – казах диво. С треперещи ръце направих кука от закачалката за дрехи и се опитах да го измъкна. Изпотих се. Одрах ръцете си на грапавите ъгли на дупката. „Ако не мога да го стигна по този начин, ще опитам друг“ – казах и започнах да търся трион.
Не можах да намеря. Лутах се от стая в стая, хвърляйки разни неща наоколо и изпразвайки чекмеджета на пода, с нарастващо безумие. Ревейки от ярост, се опитах да разкъртя дъските с ръце. Накрая се предадох и легнах на пода, хленчейки и дишайки тежко.
Спомних си, че в аптечката има малко дионин. Отидох да проверя. Беше останала само една таблетка. Когато я разтворих във вода и я загрях, тя стана млечнобяла. Страхувах се да я ударя във вената. Внезапен спазъм изтръгна иглата от ръката ми и дозата се стече по кожата. Седях и гледах ръката си.
Накрая поспах малко и се събудих на следващата сутрин в ужасна алкохолна депресия. Наркотичната болест, отсрочена с кодеина и опиума, скована от седмици с постоянно пиене, ме прикова с пълна сила. „Трябва ми малко кодеин“ – мислех си.
Потърсих в дрехите си. Нищо, ни то цигара, нито сентаво. Отидох в гостната и потърсих в канапето. Там където гърбът му се съединява със седалката – гребен, парче тебешир, счупен молив, част от десет сентаво, едно петаче. Почувствах пронизваща болка и издърпах ръката си. Течеше кръв от дълбоко порязания ми пръст. Бръснач, вероятно. Скъсах едно парче от кърпа и го увих около пръста си. Кръвта напои кърпата и закапа по пода. Върнах се в леглото. Не можех да спя. Не можех да чета. Лежах стоически и гледах в тавана.
Под вратата на банята се показа кибритена кутия. Станах, сърцето ми биеше. „Стария Айк, бутача!“ Айк често се промъкваше в къщата и издаваше своето присъствие като полтъргайст, хвърляйки нещо или чукайки по стените. Старият Айк се появи на вратата.
„Как я караш?“ – попита той.
„Не чак толкова добре. Имам треска – трябва ми инжекция.“
Айк кимна. „Да – започна той. – Морфинът е най-доброто нещо против треска. Спомням си веднъж в Минеаполис…“
„Остави Минеаполис. Имаш ли?“
„Имам, но не е в мен. Трябват ми около двайсет минути, за да го взема.“ Старият Айк седеше, прелиствайки някакво списание. Той повдигна поглед. „Защо? Искаш ли?“
„Да.“
„Веднага ще намеря.“ Нямаше го два часа.
„Трябваше да чакам момчето да се върне от обяд, за да ми отбори сейфа на хотела. Държа дрогата в сейф, така че никой не може да я открадне. Казвам им, че е злато на прах, което използвам.“
„Но го донесе, нали?“
„Да. Къде са ти принадлежностите?“
„В банята.“
Айк се върна от банята с принадлежностите и започна да приготвя инжекцията. Не спираше да говори. „Пиеше и си на път да откачиш. Мразя да те виждам без дрога, с нещо по-лошо. Познавам мнозина, които зарязаха дрогата. Много от тях не можеха да издържат с Лупита. Петнайсет песос за пакетче, а ти трябват поне три. Веднага започваха да пият и не изкарваха повече от две-три години.”
„Побързай с инжекцията“ – казах.
„Да. Само минута. Иглата е запушена.“ Айк започна да опипва ъгъла на ревера си за конски косъм, за да почисти иглата. Продължи да говори „Спомням си веднъж около Мери Айлънд. Бяхме в една лодка. Полковникът се напи, падна във водата и започна да се дави с двата си пистолета. Трябваше ни дяволски много време, за да го измъкнем.“ Айк духна през иглата. „Сега е чиста. Познавам едно момче, което работеше за Лупита. Казваха му Ел Сомбреро, защото живееше от кражби, грабвайки шапките на хората. Качваше се на някоя кола, която потегляше. Пресягаше се, грабваше шапката и пфут – да го няма. Да можеше да го видиш сега. Краката му са покрити с рани и мръсотия, о, Господи! Хората минаваха покрай него ей така.“ Айк стоеше, в едната си ръка със спринцовката, а в другата с иглата.
Казах: „Какво стана с инжекцията?“
„О.К. Колко искаш? Около пет сантиграма? По-добре пет.“
Мина доста време, докато инжекцията ме хване. В началото ме удари леко, след това с нарастваща сила. Лежах по гръб в леглото, сякаш бях в топла вана.
Превод: Цветанка Еленкова